Минавам по „Виктория“ и пак се чудя как може да има такъв сблъсък между човешката хаотичност и механичната точност. От едната страна – ние, дето се разсейваме, спираме за селфи, сменяме посоката без мигач и направо навлизаме в платното. От другата – машините, които тичат по строго зададени правила, без да им пука, че някой бърза за среща. Разминаването е неизбежно, но не защото технологиите са лоши, а защото сме свикнали да живеем в пълен безпорядък.

Преди време гледах как един мъж спори с банкомат. Не просто се ядосваше, а буквално се опитваше да убеди машината, че има „специална ситуация“. Натискаше екрана, обясняваше, молеше. И когато получи стандартния отказ, не потърси човек, а започна да се гневи на самия софтуер, все едно кодът може да се трогне. Сякаш отказът на една метална кутия е лична обида.

Това ме връща към един стар въпрос: защо ни е страх от решения, взети от алгоритми? Не е от липсата на знания, а от липсата на врата, на която да почукаш. Ако човек те прецака – имаш лице, към което да насочиш недоволството си. Можеш да се опиташ да го убедиш, да подадеш жалба. Но пред машината си безсилен. Няма съвест, няма преговори.

Проблемът е, че системите за изкуствен интелект работят като „черна кутия“. Дори авторите им понякога не могат да кажат точно защо алгоритъмът е взел едно или друго решение. Когато ти откажат кредит или застраховка, на кого ще се оплачеш – на невронната мрежа ли? На базата данни, която я е обучила? Страхът ни не е от грешката сама по себе си, а от това, че няма виновен, който да поеме отговорност.

Икономически е ясно – доверието в автоматизацията изисква нов подход. Но като хора сме устроени така, че предпочитаме да се доверим на някой, който може да ни погледне в очите, дори да е пристрастен, отколкото на безлична логика. Търсим човешкото не защото е по-правилно, а защото е предвидимо в своята непредсказуемост.

Накрая остава фактът, че машината ще си работи както си знае, независимо дали ще я приемем, или не.