Понякога се хващам да се дразня от малките неща. Не от тях самите, а от факта, че хората им придават огромно значение. Като например това, че всички се оплакват от батерията на телефона си. Все едно животът им зависи от това дали ще изкара още три часа.

Аз самият имам един стар смартфон, който седи в джоба ми повече като тежест, отколкото като помощник. Батерията му издържа колкото едно еспресо – бързо и без особен ефект. Но пък, когато изпадне в ръцете на някой младеж, той започва да се прави на Уолтър Уайт – ще му реже кабели, ще му сменя батерии, ще го прави „бърз и яростен“. Аз само го гледам и се чудя – защо изобщо му трябва?

Ето това е типичен случай на „загуба на време“. Хората се вкопчват в нещо дребно, което не работи както трябва, и вместо да го изхвърлят и да си купят ново, се занимават с него като със свещен релик. Все едно това е последното нещо, което ги дели от щастието.

Същото е и с малките дефекти в ежедневието. Например, онзи скрибуцащ панталон на вратата, който никой не се сеща да смаже. Или онази лампа в коридора, която трепти като в евтин хорър. Хората свикват да живеят с тях, вместо да ги оправят за пет минути. И после се чудят защо са нервни.

Истината е, че малките неща не са проблем. Проблемът е, че ги правим проблем. Че им отдаваме прекалено голямо значение. Че вместо да ги решим, ние ги носим като кръст.

Аз лично предпочитам да се занимавам с големите неща – с идеи, с проекти, с хора. Да не губя време в дреболии, които могат да бъдат решени с едно щракване или с едно изхвърляне.

Защото, в крайна сметка, животът е твърде кратък, за да се занимаваме с батерии.