В Пловдив операторите се надпреварват да ни прехвърлят на 5G, маскирайки това като „безплатна“ надстройка към по-евтини планове. Рекламите обещават скорост и стабилност, които сякаш ще ни телепортират в бъдещето. Аз се поддадох – смених плана си за 25 евро, привлечен от илюзията за нов стандарт. След два дни напрежението се утаи: в офиса ми, сред стъклените стени и дебелите изолационни панели, иконата за 5G светеше гордо, но скоростта беше жалка – 15–20 Mbps. Същата мизерна скорост, която ме ядосваше и на 4G. Платих повече за същото забавяне.

Причината не е в технологията, а в икономиката. Операторите предпочитат да събират такси от хиляди абонати, отколкото да инвестират в гъста мрежа от малки клетки – истинският гръбнак на 5G. Високите честоти на новия стандарт се задушават в бетонните и стъклени сгради, които са навсякъде около нас. Телефонът ми улавяше далечен сигнал, оптимизиран за 4G, но защото се намираше в зона на 5G покритие, той просто ми показваше иконата, докато аз се мъчех да отворя обикновен PDF файл.

Наблюдавам този процес отдавна: маркетингът продава обещания, инфраструктурата не ги покрива. Операторите използват масовия потребител, за да финансират постепенно изграждането на мрежата, но докато това стане, ние плащаме за илюзия. В моя случай – за по-скъп начин да седя в същата бавна мрежа. Засега 5G е по-скоро инструмент за увеличаване на приходите, отколкото технологична трансформация. Поне за мен беше така.