Чудя се как може да има такъв сблъсък между човешката хаотичност и механичната точност. От едната страна – ние, дето се разсейваме, спираме за селфи, сменяме посоката без мигач и направо навлизаме в платното. От другата – машините, които тичат по строго зададени правила, без да им пука, че някой бърза за среща. Разминаването е неизбежно, но не защото технологиите са лоши, а защото сме свикнали да живеем в пълен безпорядък.
Преди време гледах как един мъж спори с банкомат. Не просто се ядосваше, а буквално се опитваше да убеди машината, че има „специална ситуация“. Натискаше екрана, обясняваше, молеше. И когато получи стандартния отказ, не потърси човек, а започна да се гневи на самия софтуер, все едно кодът може да се трогне. Сякаш отказът на една метална кутия е лична обида.
Това ме връща към един стар въпрос: защо ни е страх от решения, взети от алгоритми? Не е от липсата на знания, а от липсата на врата, на която да почукаш. Ако човек те прецака – имаш лице, към което да насочиш недоволството си. Можеш да се опиташ да го убедиш, да подадеш жалба. Но пред машината си безсилен. Няма съвест, няма преговори.
Проблемът е, че системите за изкуствен интелект работят като „черна кутия“. Дори авторите им понякога не могат да кажат точно защо алгоритъмът е взел едно или друго решение. Когато ти откажат кредит или застраховка, на кого ще се оплачеш – на невронната мрежа ли? На базата данни, която я е обучила? Страхът ни не е от грешката сама по себе си, а от това, че няма виновен, който да поеме отговорност.
Икономически е ясно – доверието в автоматизацията изисква нов подход. Но като хора сме устроени така, че предпочитаме да се доверим на някой, който може да ни погледне в очите, дори да е пристрастен, отколкото на безлична логика. Търсим човешкото не защото е по-правилно, а защото е предвидимо в своята непредсказуемост.
Накрая остава фактът, че машината ще си работи както си знае, независимо дали ще я приемем, или не.
Много добре го е описал – често точно така се дразня на банкоматите. Имала съм случай с машина за кафе на летището, не искаше да приеме моята банкнота и аз наистина започнах да обяснявам на уреда, все едно ще ме разбере. Дори не се усетих колко нелепо изглеждам.
Напълно съм съгласен. И аз съм гледал подобни сцени — хората се държат така, сякаш машините имат съвест или могат да се трогнат от молби. Забравихме, че една машина работи само по зададени инструкции. Понякога се чудя дали не е по-добре да не се създават толкова „умни“ устройства, ако хората не могат да свикнат с тяхната логика и да приемат правилата им.
Тази статия ме накара да се замисля за една ситуация отпреди месец, когато баща ми буквално се опита да обясни на банкомата, че е спешно и да му даде пари без карта. Не че не е логично, но как да обясниш на машина, че човекът отсреща има нужда, а не просто е потребител на услуга. Реших, че в някои неща наистина трябва да приемем правилата на машината, защото иначе губим време и нерви.
Позната ми е сцената с банкомата. Веднъж направо се скарах на един на самообслужване в супермаркета, защото не искаше да ми върне ресто. Чак мина касиер, за да го рестартира, и тогава си тръгнах, но докато чаках, си мислех, че машината наистина не се интересува дали ще си взема парите или не. Просто чака команда, нищо повече.
Наскоро гледах как една възрастна жена се опитваше да плати сметката си на касата с карта от стария тип и служителката просто вдигна рамене – апаратът не я разпознавал. Бабата я гледаше учудено, все едно е виновна за това, че машината е по-умна от нея. Мисля, че точно този сблъсък между човешкото и машинното е това, за което става дума.