Едно от най-честите оплаквания за дигиталната ера е деградацията на човешките отношения. Всички сме виждали хора, забучили носове в смартфоните си, било то по улиците, в автобуса или докато чакат на опашка. За някои от нас е ежедневна гледка и в собствените ни домове, даже и да не искаме да си го признаем.
Но означават ли технологиите наистина края на междучовешката комуникация, или просто се намираме в период на транзиция между два начина на общуване?
Тази тема изисква да се погледнат начините, по които технологиите са улеснили комуникацията. За пръв път в човешката история, километрите не са от значение – днес можем да комуникираме през граници и през океани. Колко от нас имат близки в чужбина, с които можем да разговаряме само благодарение на интернета? Един вид, днес сме по-свързани от всякога.
Един аспект от онлайн комуникацията, обаче, буди особено бурни дискусии. Говоря за т.нар. виртуална реалност. Идеята за виртуална реалност постепенно придобива вида, в който всички си я представяхме на базата на научнофантастичните филми, в които се среща, и заедно с това расте броя на приложенията ѝ. Във все още нишовите среди на VR започнаха да изникват онлайн пространства, в които хора, притежаващи подобна технология, могат да се срещнат и да разговарят, все едно се намират в една стая. Могат също да участват в други дейности, емулиращи истинския живот, като например да гледат заедно филми.
Но губи ли се човешката връзка при това изцяло дигитално общуване? За жалост никой не може да даде универсален отговор на този въпрос.
А вие какво мислите за дигитализацията на процеса на общуване?
